Малко след полунощ на 26 септември 1983 г. светът почти приключи.

Няколко часа по-рано Станислав Петров – подполковник от съветските войски за противовъздушна отбрана – започва смяната си като дежурен в Серпухов-15, таен команден център край Москва, където съветските военни наблюдават сателитите за ранно предупреждение над САЩ.

 Работата на Петров е проста:  да наблюдава сателитите и  да уведомява началниците си за всякакви ядрени ракетни атаки срещу Съветския съюз. Няма причина за тревога до полунощ. И тогава изведнъж червените сирени, заобикалящи командния център, започват да крещят и думата „Изстрелване“ проблясва с големи червени букви по белите стени над компютрите.

 Компютрите сигнализират чрез  изображения, показващи възможно най-голяма вероятност от една ядрена ракетна атака от Съединените щати. Като се има предвид, че съветският предупредителен компютър трябва да премине през 30 нива на проверки за сигурност, преди да потвърди действително изстрелване на ракета, няма много съмнение, че ядрената атака е правдоподобна.

 Страх и паника изпълват командния център. Разполагайки само с 20 минути, за да реагира преди удара, Петров трябва да вземе бързо решение.

3 седмици преди това руснаците свалят южнокорейски търговски самолет, прелетял през съветското въздушно пространство от Ню Йорк, убивайки всички 269 пътници. Оттогава напрежението  достигнало най-високата си точка от началото на Студената война и съветите са обсебени от страхове за нападение от страна на САЩ.

Настроението в командния център изглеждало като потвърждение на техните страхове. Единственото, което беше необходимо, било едно телефонно обаждане, съобщаващо за нападението на началниците на Петров, и съветският лидер Юрий Андропов най-вероятно би натиснал спусъка на ядрен ракетен контраудар върху САЩ.

Както Петров каза по-късно: „Разполагах с всички данни, за да се предполага, че има актуална ракетна атака. Ако бях изпратил доклада си по командната верига, никой нямаше да каже и дума против него ”, каза той.

 Докато сирените крещяха все по-силно и по-силно, Петров инструктира подчинените си да проведат още тестове, за да проверят дали ракетната атака е реална – той решава да изчака, докато всички процедури приключат.

Но след няколко минути се включва друга аларма и дисплеите над главите им мигаха в червено със знак за нова ракетна атака. Този път компютърната система показа пет ядрени ракети в бърза последователност, насочени към Съветския съюз. Напрежението в командния център било толкова плътно, че можело  да се разреже с нож.

Както отбеляза Петров: „В момента, в който се включи третата аларма, започнах да се чувствам сякаш съм в горещ тиган. Облях се в пот. Не усещах краката си. „

 Над 200 от подчинените на Петров насочват поглед към него, за да чуят окончателното решение. Но Петров не реагира. Вместо това, той избира да отложи решението си и да събере повече информация. Остават само няколко минути преди удара, Петров най-накрая вдига телефона и се обажда на началниците си, за да ги информира, че атаката е фалшива аларма, причинена от неизправност в системата.

 Той бил прав. Съветските сателити объркали отражението на слънцето в облаците с ракетна атака от Съединените щати. Забавянето на Петров и спокойствието му в предприемането на действия предотвратява потенциална ядрена война.

 Десетилетия по-късно средствата за масово събиране на информация на западния свят разбраха за ролята на Петров в Студената война и го нарекоха „Човекът, който спаси света“. Много е вероятно това да не е преувеличение.

В един бърз свят мислете бавно и действайте по-бавно

„Ние никога не живеем; ние винаги сме в очакването да живеем. “ —Волтер

Всичко около нас се движи все по-бързо и изглежда, че няма да се забавя скоро. В тази култура искаме всичко и го искаме сега: незабавни съобщения, бързо хранене, доставки на хранителни стоки в същия ден, бързи запознанства, бързо богатство, бърз растеж на бизнеса – списъкът продължава.

 Нетърпението е нашата нова културна ценност, а скоростта е нашето мото. Но постоянният натиск да се свършат нещата по-бързо и да се вземат бързи решения, често води до грешки, които иначе може да се избегнат, и които струват значително време и пари, стрес и прегаряне.

Поредица от проучвания, проведени от двама професори от Станфорд, Джефри Пфефър и Санфорд ДеВое, установяват, че когато мислим за времето като пари – както често правим в днешно време – ние работим по-дълго и жертваме свободното и социалното си време.

По-конкретно, изследователите са шокирани да открият, че по-високата заплата, изкарвана от участниците, всъщност води до повече времеви натиск за по-бърза и по-дълга работа, повече стрес извън работното време и по-голямо нетърпение от резултатите.

Както отбелязва Пфефър: „Има някои доказателства, че хората се чувстват по-преуморени и притиснати за времето от всякога, което е в противоречие с повечето мерки до момента, показващи колко хората всъщност работят в сравнение със свободното си време.“

Масовата медия пропагандира идеята, че по-бързо е по-добре и успешните хора вземат бързи решения със скоростта на един миг. Но какво ако всъщност бавните и методични действия, и изчакването до последната минута, са по-добри за вземането на решения, до определена степен?

Решенията, взети твърде бързо или твърде бавно, са неоптимални. Случайно ли е, че изключителни предприемачи, спортисти и инвеститори, като Уорън Бъфет, имат необичайна способност да чакат и след това да действат в точното време в рамките на техния кръг на компетентност? Или че най-големите военни генерали са склонни да отделят доста време за наблюдение, преди да предприемат действия, а гениалните новатори като Алберт Айнщайн прекарват години в самота, преди да открият гениални си идеи за пробив?

Общият фактор сред най-добрите изпълнители не е колко бързо действат, а кога действат. И когато действат, често е в точката на оптимално закъснение, което им помага да вземат по-добри решения от всички останали и да останат на върха на сферата си.

И така, как да разберете колко е оптималното забавяне преди да предприемете действие? Отговорът на този въпрос е по-малко точна наука и по-скоро фино изкуство. Тя варира в зависимост от естеството на решението, нивото Ви на опит при вземането на подобни решения и Вашите усещания.

 Като стандартно правило, колкото по-съзнателна практика сте прилагали при вземането на подобни решения, толкова по-кратко е оптималното Ви забавяне. Когато сте опитни, подсъзнанието Ви е обучено изключително добре да предприема действия от Ваше име, без много да се замисляте.

Ако сте постоянно под стрес, имате практика да правите грешки, които можете да избегнете, и нямате значителен опит, тогава вероятно сте твърде далеч от оптималното си забавяне и трябва да изчакате малко по-дълго, преди да вземате решения.

 Когато изчакваме преди действията в ежедневието си – преди да говорим, да отговаряме на имейли, да казваме „да“ и да се ангажираме, да наемаме нов служител, да създаваме новогодишна резолюция и т.н. – можем да си възвърнем яснотата за това, което е наистина важно.

Търпението ни дава възможността да вземем по-добри решения и да постигнем нашия потенциал.

Изчаквайте

Ние сме склонни да се критикуваме, когато отложим нещата до последната минута. Но по-често, отколкото не, си струва да изчакате, преди да вземете решение. Решението на Станислав Петров да отложи окончателното си решение до последната минута, може би спасява света от война и разрушения. И в ежедневието си можем да се спасим от стрес и лоши грешки, които губят ценно време и пари, ако просто изчакаме малко по-дълго, преди да вземем решения. Често тези решения са мотивирани от страх, напрежение и стрес. Това са точно факторите, от които не е редно да се водим при вземането на важни решения.

 В изкуството именно „фините“ промени правят разликата между спираща дъха и невпечатляваща картина. В живота обаче именно „фините“ моменти на закъснение правят разликата между успеха и неуспеха.

ИЗТОЧНИЦИ

Insights by Stanford business

BBC interview